С името на Захарий Княжески!
От 1967 г. най-голямата библиотека в Стара Загора – Регионалната носи неговото име. Някои изследователи наричат Захарий Княжески „последният възрожденец”. Може и така да е, защото неговият жизнен път завършва няколко месеца преди Освобождението през 1878 г. Делата или „добрините”, както ги определят неговите съвременници, оставят трайна следа в просветната, училищната и книжовната история. Роден в нашия край, в с. Пишманя (днешното Княжевско), Старозагорско. Не една и две са въпросителните около личността на Захарий Княжески – годината на раждане, рожденото място, името! Дали 1810-а или 12-а или 14-а?! А Георги Петров Русески споменава и 1805 година! За място някъде посочват с. Пишманя, а другаде Ески-Загра! Интересна е историята и около името Княжевски или Княжески. В тази връзка е занимателна тезата на историка Георги Вълчев, доцент в Софийския университет: „…все още слабо коментиран от българската хуманитаристика е фактът за съществуването на не един или два случая на „изобретени” биографии в средите на формиращата се по това време българска интелигенция. Примерите в тази посока са многобройни, сред тях Александър Екзарх, Захарий Княжески, Станислав Доспевски… Георги Бенковски”. Какво е добавил или променил Захарий в своята биография и защо? Засега остава без окончателно обяснение.
Животът и дейността на Захарий са обект на редица публикации, повече от 120. За възрожденеца и отделни страни от неговата дейност пишат Георги П. Русески в „Сборец из живота на български поотлични мъже. Книга за учители и народа” (1887, Стара Загора); Иван Шишманов в „Студии из областта на българското възраждане” (1916, София). В своята автобиография, издадена в Стара Загора през 1911 г., Анастасия Тошева разказва спомени за Захарий Княжески и подчертава неговите заслуги за учението й в Русия. По-късно Атанас Илиев в своите „Спомени”, издадени през 1926 г. и Христо Райков, основателят на Старозагорския исторически музей изтъкват неговия принос за развитието на старозагорските училища. Личността и дейността на Княжески отбелязва и Лука Касъров в своя „Енциклопедичен речник”, издаден през 1899 г. В по-ново време изследвания за Захарий Княжески публикуват Стоян Генчев – етнограф, Величка Койчева – историк и Васил Стефанов – медик. Най-пълното сред тях е това на проф. Лиляна Минкова, филолог, работила в Института за литература при БАН. През 2012 г. проф. Минкова издава книгата „Захари Княжески – един от първите”. В труда си представя подробно пътуванията, срещите и дейността му въз основа на писма и документи от архиви и библиотеки в Москва, Санкт Петербург и Киев.
В завещанието си, съставено приживе през 1871 г., публикувано след смъртта му в издавания в Цариград в. Напредък, бр. 125, 1 април 1877 г., Захарий Княжески разкрива до голяма степен своята личност и занимания. В 13 точки се разпорежда къде и при кого да отидат личното му имущество, събраните книги, донесената от Русия печатница, авторските издания и приходите от недвижимата собственост. Съкровеното му желание е да се „отворят” библиотеки! Библиотеки в училищата, градски библиотеки и една „публична библиотека за вечен спомен и ползувание на българското юношество”. Волята на Захарий е с паричните средства от наеми и продажби да се поддържа девическото училище в Стара Загора и да се подпомагат бедни ученички.
Приносът на Захарий Княжески в развитието на българското Възраждане е разностранен. Той е родоначалник на медицинската литература; един от пионерите на модерното земеделие, изследовател на българския фолклор, с принос в историята и културното развитие на отделни български градове, с големи заслуги за образованието на българските жени, основоположник на библиотечното дело. В цитираното завещание споменава, че е поел ангажимент пред дарителите да се изпратят книги на 70 български училища и че той е успял от 1849 до 1860 г. да основе библиотеки в 40.
Целият съзнателен живот на Захарий Княжески е поредица от пътувания, срещи, писане на писма и прошения, грижи за подопечните му младежи и девойки, справяне с трудности от всякакъв характер и разбира все в името на едната цел – просвещение!
Удивителни са постоянството, настойчивостта, търпението и дипломатичността, с които работи за българската кауза (казано на съвременен език) и успява да осъществи голяма част от „предначертаното”.
След завършване на образованието си, вместо да се върне в България, Захарий остава още година и четири месеца в Русия, за да издейства в Москва и Петербург учебни помагала за българските училища. По това време към името Захарий прибавя Княжески. Получава руско поданство.
В Русия, заедно с Александър Екзарх, Княжески успява да издейства годишна помощ от 10 хил. рубли за българското образование, 13 правителствени стипендии за подготовката на български младежи и девойки за учители, лекари и акушерки.
Захарий Княжески, заедно с Найден Геров, Александър Екзарх, Натанаил Стоянович и Константин Димитриев, има определена заслуга за снабдяването на българските училища с руски книги. За проф. Иван Шишманов Княжески е не само „един от най-важните посредници между руската и българската литература в 40-те и 50-те години”, но
и „умее със своя хумор да покори и най-тежката мизерия, а със своята настойчивост в просителството да изтръгне помощ и от безчувствените”. През 1859 г. докарва в Мъглижкия манастир седем волски коли с книги, печатница и букви. Книгите са запечатани в килия до 1874 г., когато архимандрит Калиник дава съгласие за откриването на библиотека. Много от учителите в Казанлъшко ползват това голямо книжовно богатство. След като по-голямата част от библиотеката изгаря по време на Освободителната война през месец юли 1877 г., заедно с печатницата и учебните пособия за земеделското училище, следите от това книжовно наследство остават изгубени завинаги.
През 1850 г. Княжески съпровожда племенницата си Александра Михайлова и Анастасия Михова (Тошева), за да учат за учителки в Русия и ги настанява в частен пансион в Одеса, със стипендии от Ю. Ф. Самарин. В задължителната им програма включва и бубарството.
По време на втория си престой в Русия превежда от руски език френския оригинал на книгата „Совети за напразни жени и правила как да постъпват с новородените младенци” (1853).
След завръщането си от Русия през 1857 г., поставя основите на девическото образование в Стара Загора, като открива заедно с Александра Михайлова начално девическо училище при църквата „Св. Богородица”, а Анастасия Тошева – при църквата „Св. Димитър”. През 1858/59 г. отпечатва книгата си „Средства за предварвание за заравянето на мнимоумрелите или примрелите человеци” в две издания, превод от руски и сам я разпраща в Сливен, Търговище, Търново, Казанлък, Карнобат, Пазарджик, като посещава и прочутия Узунджовски панаир, за да продава книги и урежда курсове по бубарство.
Светлина върху дейността на Захарий Княжески хвърля и кореспонденцията, запазена в архива на Найден Геров, издаден в два тома през 1911 - 1914 г. Част от писмата представят и една друга, по-емоционална и интимна страна от живота на възрожденеца. В писмо до Найден Геров от септември 1857 г. Захарий моли да се застъпи за него и да осуети годежа на Анастасия Михова, като съобщава, че имат договорка с баща й и с нея да се „вземат”. Наред с другото Княжески пише: „Тъй като аз за това момиче съм похарчил в 8 години за възпитанието му до три хиляди рубли сребърни и 4 годишни трудове…”. Не е запазен отговорът от Найден Геров, но факт е, че Анастасия се омъжва за Тошо Тошев и приема фамилията Тошева, с която е по-известна в историята на българското образование.
Може би това разочарование е една от причините Захарий Княжески да не създаде семейство. Умира на 23 януари 1877 г. в Русе. По сведения от публикувания във в. Напредък некролог „…погреба се тържествено. На погребението присъстваха мнозина от тукашните българи, както и генералний руский консул, секретарите и другите чиновници от руското консулато в Русчук”.
Упорство, неуморно постоянство, родолюбие, патриотизъм, грижа за просвещението и образованието на българите, това са все черти, характеризиращи Захарий Княжески! Качества, с които заема достойно място в Пантеона на Българското Възраждане!
Златно слънце над Златна Тракия!
Златни ръце творят и съграждат любимия ни град!
Златни слънчеви зайчета играят в косите и очите на старозагорските деца! Златно и зелено е знамето ни!
Златен прах и дъх на липи – това са символите на пролетния град! Отворете прозорците, поемете дълбоко дъх, затворете очи и ще полетите над Аязмото, носени от липовия аромат и омагьосващия припев на оная вечна тракийска песен „Злато моме“!
Отдавна Стара Загора е прибавила към името си поетичното определение „град на липи“. Нежната зеленина на листата, изящната красота на съцветията, дъхавият аромат и успокояващата мека сянка на дърветата събуждат надеждата за възраждане, копнежът за любов, очакването за приятелство, вярата в собствените сили и чувството за единна общност. Където и да бъде по света старозагорецът носи в себе си спомена за липи. Цветове, светлини и аромати се преплитат и завъртат, за да ни напомнят, че идем от древността и ще пребъдем във времето – докато заспиваме, унесени от дъхавия аромат и се събуждаме от нежното докосване на танцуваща Менада!
Докато сърцето ни бие в неравноделен такт! Докато във вените ни тече червена кръв, примесена със зелено и златно! Докато цъфтят липите на Стара Загора!
П. П. Някой ще каже, че златно в определени изрази трябва да е в кавички. Да, но в Стара Загора – не! Нашето златно е истинско златно! Който не вярва да дойде и да види с очите си!