Към Захарий Княжески!

Хаджи Захарий Княжески. Роден през 1810 или 1812 година в пишман селото Пишманя.

Ех, хаджи, хаджи!

Мечтаел си ти за градска публична библиотека “за вечен спомен и ползуване”. Е, стана, хаджи! Доста трябваше да почакаш, но има я библиотеката. И твоето име носи. И портрет ти направихме. Нов! След като оня от Станислав Доспевски, за който пишеш в завещанието си, не се намери. Маестро Георги Славов го нарисува. Хубав е портретът ти, хаджи, само дето очите ти са някак тъжни. И как да не са? Мигар весел е бил животът ти? Все “на ползу роду”, “на ползу роду”…! И сега ги има такива, хаджи, ама очите им засмени и бузките червени.

А ти си кръстосвал надлъж и шир империите… И турската, и руската…, че и оттатък Босфора си бил. Събирал си книги, учебници, карти, атласи, и глобуси дори за българските ученици. Писма си писал. И книги. Превеждал си.

И момичета, облечени в мъжки дрехи си прекарвал през границата. Извинявай, хаджи, ама знаеш ли как ги наричаме сега такива хора – каналджии! Но днес и това е друго. Ти за просвещение си го правил, а днешните – разбойници!

И от хорските одумки не си се отървал. То, кой ли е успявал?! И по твое време, и сега. Тези неща не признават време, пространство и граници.

Така си отиде, хаджи. Сам, самотен, беден! На всичко отгоре единствената ти любов, Анастасия, и тя се венча за друг.

Длъжници сме ти още. Не доживя да видиш Отечеството си свободно. И други неща не доживя. И слава богу! Не видя как опожариха града ни през 1877! Как изгоряха книгите ти в Мъглижкия манастир! И печатарската преса, и оловните букви, донесени от Русия! Общината горя, хаджи, и през 12-та и през 45-та! Малко ли беше, че и Операта ни изгоря през 91-а!

И други неща изгоряха, хаджи! Вярата ни изгоря, надеждата, любовта, радостта, уважението! Душите ни се овъглиха! Е, не че съвсем не е останало въгленче тлеещо… Има го. Ама все се чудим с какво да го поддържаме – дали с руски газ, или с американски петрол?! Или, може би, най-добре ще е с пламъче от твоята свещица?!

Ти пишеш, хаджи: “Моля българския народ и юношеството да не ме обвиняват, задето не можах да проведа предначертаното, а да го продължат!”

Помним, хаджи, и се трудим. Ама не е лесно! Като, че ли по твое време по са уважавали книжовниците?! Ами…! Кой знае, едва ли?

И дюкяните помним, които ни завеща, срещу чаршията и шадравана. Няма да ги търсим сега! Аман от реституции! Вълци ги яли дюкяните! Делото е важно, делото! Трудим се, събираме, просвещаваме и все с надеждата, че и след нас ще има човеци! Че ще дойде време да се срещнем там, горе, и сметка ще ни поискаш. Какво ще ти отговорим тогава…?

Простено да ти е, хаджи, и прощавай! Почивай в мир!

Не е пресъхнал изворът на твоята святост и родолюбие!